Употребата на понятията “политика” и “власт”, както в обществото, така и дори сред политици, журналисти и т.н. е хаотично и в различни значения, дори не винаги свързани с контекста на употребата им. Принос за това има и литературата претендираща за специализирана, в която често идеологически и пропагандни концепции се представят за научни.

Думата “политика” произлиза от гръцката дума “полис” (град), който неправилно се определя с понятието възникнало чак през 15 век “държава” (stato).

Политиката, в точния смисъл на думата, действително възниква в полиса и причината за появата й тогава и там е революционното социално преобразувание на замяната на родовата община със съседска. Отпадането на родовата община, като организационна структура и образуването на нов тип чисто териториална общност, обезсилва механизма на родовия авторитет и йерархия при вземането на решенията за общността.  Това налага търсене на нови начини за вземане на решения, относно общия живот на новия тип съседска териториална общност на независимия град (полиса), респективно на такава специфична дейност, която бива наречена и политика (дейност относно града).

С други думи – до появата на съседската община няма нужда от политика (в собствения смисъл на думата). Нуждата от политика се появява, когато се появява нов тип неродова общност, при която отношенията между нейните представители вече не почиват върху родовите традиции, емоции и йерархии, а върху собствено социални основи. Териториалната съседска общност на независимият елински град (полис) може да бъде наречена и първата политическа общност.

Политиката достига пълнотата на понятието в краткия период на античната демокрация, когато гражданите решават какво и как да се случва в града им, какво да не се случва, как да се случва и кой да го направи.

„Политика“ означава какво и как да се прави в полиса (града, държавата), за държавата, от държавата, т.е. във, от, за обществото на всички нейни граждани и от нейните граждани и техните институции. Политическо, гражданско, буржоазно е едно и също, въпреки и тази тъждественост не само да не се акцентира, а от тези понятия да се появяват и идеологически евфемизми, като например “гражданско общество” (групи по интереси), което да се противопоставя на политическото общество, т.е. на гражданите организирани в държава.

Имаме и една неправилна, макар и масова и разговорно ясна употреба на понятието “политика”, в последните години заменено от по-точното “политики” (макар филолозите да твърдят, че “политика” не може да има множествено число). Това са конкретните действия във, за, относно обществото, държавата (политията), обикновено предварително планирани и вписани в програми, които макар и политически не са собствено политика, а резултат и следствие от нея.

Понеже в условията на демокрация гражданите решават, какво да се прави, а гражданите са различни (с различно социално, професионално, имотно положение, интереси, с различен ум, образование, биография, опит, възраст, здраве и т.н.), то и техните виждания (представи, идеи) за това, какво и как да се прави във, за и от обществото (полиса) са различни.

Тези виждания (представи, идеи) винаги са частни т.е. партийни (парт = част), защото не се споделят от абсолютно всички граждани. А и не биха могли, поради различията си, а от там и различните интереси и желания.

Ако нещо се прави във, за, от обществото, то винаги е политика. Ако една идея не е споделена от абсолютно всички, то тя е партийна (частна). Когато една идея се отнася за обществото тя е политическа.

Хората, които споделят еднакви възгледи по някакъв въпрос отнасящ се до обществото, са една партия в собственият политически смисъл на тази дума. И формалната им организираност няма никакво отношение към принадлежност или не към определена партия.
 
И тук стигаме до това, което виждаме – партийни регистрации и “партии”, които не са собствено политически. И това се дължи най-вече на типа общества – най-общо преобладаващо политически или родови (с всичките съвременни условности на последното).
 
Това, което се пропуска, но е много важно за разбирането на понятието “политика”, а от там и за верността на всички практически изводи при изследване на политическите процеси, е че такова имаме и можем да имаме в цялостният му вид, само в политически тип индивидуалистично субектни общества, напълно минимизирали родовите отношения и заменили ги с политически. А това се определя не от желание, а от исторически изграден тип обществени отношения и групиране на населението.

Конкретно, в историята на Европа имаме три ясно обособени части с различни природни и ресурсни характеристики, а от там и развили различен тип култура. Запад (католическия и протестантския свят), Изток (православните обширни територии), Балкани (съчетание на непрекъснато антично влияние, византийско православие и османски ислям). От тези три култури, само в Западната имаме и можем да имаме политика в чистия вид, включително и с нейната институционалност, поради факта, че бедното през повечето време в последните 2000 години, тясно и пренаселено кюше на Европа, обединено духовно под папоцезаризма и раздробено и йерархизирано властово, е било принудено да развие чисто класова социална структура и институционалност.

С други думи, напълно основателно би могло да се твърди, че понятието “политика” (в собственият смисъл на думата) не е универсално, а само европейско и то най-вече западноевропейско. От там и понятията и политологичния научен апарат създаден в западна Европа и производните й, спрямо техните исторически и културни реалности, не е достатъчно адекватен за обяснение на други общества, при които няма културно индивидуалистична субектност, а рода и колектива е водещият субект. Това се отнася, както за арабския свят, така и да югоизточна Азия, включичелно и за Китай, чието вярно разбиране ще става все по-важно. Там можем да говорим за “политика” най-вече, като алегория, поради липса на по-точно понятие в нашия език.

Доста автори не просто съчетават, но и извеждат политиката от властта, което е крайно неточно.
 
Властта е феномен сам по себе си, чието съчетаване с политиката съвсем не е задължително. Власт има бащата в рода, старейшината в племето, харизматичният жрец или вожд, но там не става въпрос за политика, в собствения смисъл на думата, а най-много, като алегория.

Властта е воля. Респективно подмяна на воля на едно лице или лица, с волята на друго лице или лица. Защо и как това се случва ?

Вероятно трябва да започнем от чисто биологичната предпоставка на това, че човекът е стадно животно. Това ще рече, че природно заложената стратегия за оцеляването на вида и неговото размножаване е в колектива и чрез колектива. Първоначално, а на много места по света и до днес, това е колектива на рода и племето. Силата на колектива зависи от неговата многобройност, но най-вече от неговата организация, така че да е способен да действа, като единен организъм. Последното означава и специализация на функциите, а от там и тяхното поставяне в организационна йерархия. Влизане в роля и изпълнението й в съответствие с единен сценарий и обща воля за организацията, като цяло.
 
Властта е фикция, но именно генетично заложените в човека, като стадно животно предпоставки да съществува в обща йерархична структура, я правят да изглежда толкова реална.
 
Слизайки на технологично ниво, то можем да кажем, че властта е способността да накараш някого да се откаже от собствената си воля и да приеме твоята (да го накараш да направи или да не направи нещо, което ти искаш), да подмениш неговата воля със своята. Механизмите за това са три. Ако перифразираме Гълбрайт, то това е да отнемеш, да облагодетелстваш, да убедиш. Както и той казва, не е нужно да отнемеш или да облагодетелстващ реално, достатъчно е да създадеш убеждението, че ще го направиш и да поддържаш това убеждение. Да предизвикваш “предугадена реакция”. Убеждаването не се изчерпва само с това, а е сложен комплекс от създаване и налагане на идеи, които могат да бъдат наречени и легитимиране на властта.

Трите механизма – отнемате, облагодетелстване, убеждване, почти винаги с историята са се прилагали в съчетание, като особеното е съотношението между тях.

Колкото по-бедно и примитивно е едно общество, толкова механизма на отнемане е по-широко застъпен, дори до степен на градираща с изобретателност жестокост, като прилаганите наказания в средновековието – набиване на кол, разчетворяване от четири коня засилвани в различни посоки, няколко етапа на убийството, така че да отложат смъртта и увеличат мъките и т.н..

Със забогатяване на обществата, то намалява и делът на отнемането, а се увеличава на облагодетелстването и убеждаването. В съвременните ни общества, където технологиите и средствата за контрол и манипулация са силно развити, водещо вече е убеждаването. Въпреки това механизмите на отнемане и облагодетелстване запазват своето значение, най-вече, като заплаха и обещание.

Интересно е, че убеждаването, не толкова в правилността на действията на властелина, сами по себе си, колкото в неговото право да властва, което произтича от върховна сила над него (легитимиране на властта), я съпътства през цялото и време. “И Ищар ме обикна” пише Хамурапий.

И това се отнася не само за публичната, политическа и държавна власт, но и за икономическата, духовната и т.н..

Тезата, която доминира за легитимация до 18 век е  Йехова, Ра, Ищар, Марс, Господ, Всевишния “ме обикна”, т.е. легитимацията се извършва, чрез религията и идеологията, която тя създава, включително и легитимация на социалния ред, който поддържа и възпроизвежда властта – “това е Божественият ред”.

С други думи, до 18 век властта произтича от Бога и създадения от него социален ред. След 18 век, настъпва базова промяна. За да се освободят от властта на папата, католическите влатетели предприемат секуларизацията и търсят нов източник за легитимността на властта си. И го измислят в понятието “нация”. Властта им вече не произлиза от (само от) Бога, а от народа. Народа естествено е от древен по-древен и от велик по-велик, а подвизите на дедите на владетеля се губят дълбоко назад във вековете. (Любопитно е, че през 1912 г. Преди атаката при Чаталджа, видни български учени установяват и доказват, че цар Фердинанд е пряк наследник на Приам и земите около Троя му принадлежат по право :))

Легитимацията на социалния ред, които възпроизвежда властта във всичките и форми, пък е поверена на науката и рационалното мислене. Вече социалният ред и властта са рационално обосновани.

И стигаме до взаимовъзпроизводството и взаимоподдържането на социалния ред и властта (във всичките и форми, не само публичната). В неговата основа е преразпределението на благата. За да може да отнема, властелинът трябва да има свой кръг от хора, които да го правят от негово име и в негова полза. На тях трябва преди всичко да дава, да ги облагодетелства. Така се създава самоподдържаща се социална система, като организация на преразпределението. Първоначално едно племе е покорявало друго, отнемало му благата и си ги преразпределяло. Нужна му е била добра и силна йерархична организация, за да може да продължи да го прави. Най-известният документиран исторически пример е със спартанците и месенците, когато “работата” на спартанците е била да поддържат добра и силна организация и способност да държат в подчинение месенците, за да им отнемат храната и продуктите.

Този “племемен” механизъм на преразпределение и власт заради преразпределението и властта  се запазва, макар и не винаги в толкова явни форми и до днес. Постепенно, обаче системата на преразпределение и властване се развива, усложнява и професионализира, като това не променя целевата й същност.

В заключение може да се каже, че властта е и достъпът до преразпределението на ресурсите, което й позволява да съществува и се възпроизвежда в социална система изградена и поддържана и чрез политика.