Има нещо, което убягва и не се коментира, но то е важното, защото принципно променя картината.

Започвайки от Картър през 1976 г., САЩ постепенно се превърнаха от държава в седалище на транснационални корпорации, които ги използват за да си осигурят налагането на удобен им глобален ред, пазари и влияние.

Нещо повече – в един момент към 1990 г. изглеждаше, че „историята е свършила“, а с това и държавите и нациите са ненужни и част от минало. Че е настъпил момента, в който транснационалните корпорации могат безконтролно да се разпореждат с държавите.

Върхът на това бе подписаното „Трантихоокеанско споразумение“ и подготвяното „Трасатлантическо споразумение“. И в двете държавите признаваха, че корпорациите са над тях и дори могат да ги съдят за неблагоприятна за печалбите на корпорациите политика. Първото Тръмп го отмени, а второто го спря.

С коронавирусната пандемия, обаче и особено с опитите на хората зад Байдън да ускорят процесите, като наложат, включително със сила „прекрасния нов свят“, се видя, че корпорациите не могат без държавите. Нещо повече – те бяха принудени да се опрат на държавите за да не загубят всичко.

Видя се и до какво води сблъсък на корпорации с добре организирани и централизирани държави, като Русия и Китай. Това доведе до новото явление – реабилитиране на държавите.

Че това е точно така се вижда и от начина по който загубилият историческата си перспектива неолиберален глобален проект, приема поражението си „спортсменски“ и се прекланя пред победителя.

Очевидно вървим към нова ситуация, която вероятно не е ясна дори, като намерения на самите участници, но водещото е едно – държавата е реабилитирана и отмяната й се отменя.