Много пъти съм казвал (а това не е мое откритие), че българското общество не е политическо (буржоазно, гражданско), а родово-приятелско (шуробаджанашко). И това не е само по себе си нещо добро или лошо, а е просто плод на друго географско положение, друга история и друга култура, балканска, а не католико-протестантска.

Наложеният приз 19-ти и особено през 20-ти век западно културен центризъм, плод на успеха на колониализма и неговата идеология – „цивилизаторската мисия на западноевропейският човек“, което доведе и до фалшивото твърдение, че западноевропейската култура е универсална (което не е така), наложи западният модел (във всичките му форми) по света.

Само че, понеже културата е нещо много дълбоко, хилядолетно и конкретно за всяко общество, то този модел на повечето места е единствено повърхностната му имитация, под която паралелно си действат реалните механизми на обществата.

Така и в България след освобождението се появява „демокрация“ и „партии“, но за никого не е тайна, че те са просто групировки около лидери за достъп до властта и благините от упражняването й, а не истински политически партии. Собствено политиките не интересуват никого. Идеологиите и програмите не са нищо повече от пароли за принадлежност, които лесно могат да бъдат изоставени, защото са само украшения. При идване на власт „партиите“ набъбват, като членски състав и „привърженици“, а падайки от власт се стопяват почти до нула.

И това с нищо не се е променило и до днес.

Ако знаем и осъзнаем това, то картинката на „българския политически живот“ не само, че престава да учудва, но става и лесно обяснима и предвидима.