Известен е Станфордският експеримент проведен през 1971 г. от американския психолог Филип Зимбардо. Той е засяган в най-различни писания и документални филми, освен, че за него има направен и игрален филм – „The.Stanford Prison Experiment“ (2015).

Навсякъде този експеримент е тълкуван, като доказателство за „тъмните страни“ във всеки човек, които при определени обстоятелства се проявяват.

Умишлено или не, обаче винаги се проруска основния и големият извод – социалните отношения, включително властовите, са просто ролеви игри – театър, пиеса, внушение и самовнушение, а не нещо друго.

И това се вижда от всякъде и се използва навсякъде. Неясно доколко осъзнато от използващите го. Кралете носят корони, мантии, символи на властта, полицаите и военните са в униформи, дават се лъскави ордени, организират се паради и чествания, които са си театрални постановки (често бездарни, но не това е темата) и т.н. и т.н.. С две думи – всичко е само и единствено театър и постановки.

Не знам дали съм първия, който го казва публично (поне аз не съм го срещал другаде казано ясно, просто и направо), но нещата стават интересни.

Пробивът в изкуственият интелект дойде, когато се разбра, че интелектът не е нищо повече от словесен модел. Тогава и лъсна значението на налаганите на хората „стилове на говорене“, „политкоректност“ и въобще цензура. Това не просто забранява думи, но и мисли.

Същото и ако презнаем, че всички социални и властови отношения, са просто и единствено театрален тип ролеви отношения. Че всъщност възпитанието е да ни вкарат в роли,с техните модели и реплики, а после ние да не можем не просто да излезем от тях, а дори да осъзнаем, че сме в пиеса.