Винаги ми е било чудно базовото невежество на българските „учени“ (за простолюдието, дето само е ходило на училище, даже не говоря), да не познават и да не отчитат развитието на човешките общества и структури през историята. А това е базово за разбирането и вярната трактовка на всичко останало.
Държави в съвременния ни смисъл на това понятие (stato) имаме чак след 15 век, а национални държави след 18-ти. През 17-ти измислят нациите, а на Балканите са привнесени, при това в карикатурен вид, чак през 19-ти, че и 20-ти.
Понеже власт и собственост са в същността си едно и също нещо, то често през историята едното преминава в другото.
Така например, средновековните „държави“ нямат нищо общо с държави, още по-малко с национални държави. Те са просто частни владения на владетели (патримониум), в които населението не само, че не играе никаква роля, освен на икономически ресурс, но и не би могло, поради концепцията, че властта е „от Бога“. Ще стане „от Народа“, чак с измислянето на нациите през 17 век , които са и измислени за това и целят да лишат папата от власт над владетелите.
Света на средновековния човек няма нищо общо с нашия.
Има единен свят, начело на който е Бог, а владетелите са част от общия „космос“ и са поставени в него в йераргия отразена в титлите им. Да, някои се опитват да завоюват по-предно място, други губят мястото си, но това са лични битки, а не войни между национални държави, които не само още ги няма, а и няма как да ги има, защото да имаш друг народ, освен този от всички вярващи, е грях наречен етнофилетизъм. А борбата е да не ходиш в Ада, а в Рая.
Владетелите на географската област България, населена с географски българи (чак след 1832 г. на тази база ще се появи и такава народност и то първоначално само, като идея), са част от византийския космос и през цялото време си остават такива, независимо дали претендират за императорския престол, дали на моменти спорят и воюват и дори контролират императорите и т.н. и т.н..
средновековието се характеризира с професионализирането на военното дело. Първо с рицарите и подобните им, а после, особено след 15 век, воюване изключително с наемни войници. Населението не участва в битките. Времената на племената и техните набези отдавна са отминали. Може би последните са тюрките (но това са племена, а не народи), но и те бързо намират решение и професионализират армията в лицето на спахиите и еничарите.
Населението е пасивно и се разглежда единствено, като икономически ресурс (за данъци и ангарии) на съответният владетел. Затова, особено в западна Европа, когато един феодал воюва с друг, неговите рицари избиват селяните и населението на врага. За да го ударят стопански.
От 13 век започва застудяване на климата, което достига максимума си през 16 век. Реколтата рязко намалява, появява се глад, а и болестите не закъсняват, включително и чумата.
Реакцията на това природно бедствие не е някакво обединяване, а точно обратното – разединение и враждебност. Приема се, че това е божие наказание и се изпада във взаимни обвинения кой е виновен за него – от еретиците, през вещиците, до владетелите. Реакцията е пост, молитва, самобичуване, а стихийно клади, бунтове и размирици.
